Отражение....

Бяха се скупчили отпред, усещах ги. Притеснението им витаеше из коридорите. Не бях го искал, но се случи. А може би да. Може би имах нужда от подобно събуждане. Не съм сигурен дали не е грях да се говори така,но отдавна не се боря за приза ''ангел''. Обсъждаха мен, живота ми, постъпките ми, някои бяха по-изненадани, за друг това ;;се очакваше'' . Какво бях направил? Една минута невнимание и.... За разлика от добрият ми усет и невероятният слух, който се оказа,че притежавам, останалата част от тялото ми бе чужда. Нямаше я. Нямах ръце, крака и сърце.. сърцето май отдавна го изгубих, но то до последно упорстваше и биеше.. И как биеше..Това си го спомнях - момента в който не бях сигурен дали силите ще ми стигнат да дишам или щяха да бъдат погълнати от сърцебиенето ми. Изпуснах края, разпилях боклука и го запалих. Изведнъж. Промених се. И се разсеях..само за миг. Сега лежах, очевидно... не можех да се движа. Не знаех докога ще продължи това. В началото се наслаждавах. Беше спокойно, тихо и приятно. Но на мен ми се живееше. Въпреки всичко. Аз бях силен и някъде дълбоко в себе си го знаех. И исках да го покажа. Трябваше. Имах нужда да комуникирам. Не можех. Всички бяха разстроени, а аз просто исках да ги видя. И да се посмеем заедно. Щяхме ли?

Разбрах, че съм бил по-лош, отколкото си мислех. Те наистина бяха разстроени, а аз не знаех дали ще оцелея. Но поне бях сигурен в едно - исках го. Сега повече от всякога аз трябваше да докажа на себе си, че мога да продължа напред. Имах нужда да дишам, да живея и дори да обичам. Заболя ме. Бях една крачка по-близо до живота. Исках да ме боли. Струваше си. Аз имах своите мечти, желания,копнежи.. на които тъй дълго бях показал гръб... а сега се борех за тях.. Понякога си мисля, че съм свиреп мазохист. Позволявах на хората и събитията да ме мачкат и стоях.. и стоях.. и не мърдах. И дори не живеех, свит в своя уплах.. и съмнението, че ще бъда щастлив.Сякаш зависеше от някой друг. Усмихнах се. Не напразно се случваха нещата, това беше моят живот и аз си го исках и щях да си го получа. О, да... и смятах да го изживея. Това е моят шанс да го взема в ръце и да продължа напред, щастлив... Сега от коридорите събрах душите на онези, близките, които винаги щяха да бъдат там и винаги в сърцето ми. А тишината на онези другите, които тъй и не видях - зазидах някъде към края..А сърцето ми как биеше.. не знаех ще ми стигнат ли силите да дишам или ще бъдат погълнати от сърцебиене.. Косата ми развявана от вятъра, нозете ми изцапани в пясък, душата ми на прах в морето синьо.. Обичах и живях..