Отражение....

Бяха се скупчили отпред, усещах ги. Притеснението им витаеше из коридорите. Не бях го искал, но се случи. А може би да. Може би имах нужда от подобно събуждане. Не съм сигурен дали не е грях да се говори така,но отдавна не се боря за приза ''ангел''. Обсъждаха мен, живота ми, постъпките ми, някои бяха по-изненадани, за друг това ;;се очакваше'' . Какво бях направил? Една минута невнимание и.... За разлика от добрият ми усет и невероятният слух, който се оказа,че притежавам, останалата част от тялото ми бе чужда. Нямаше я. Нямах ръце, крака и сърце.. сърцето май отдавна го изгубих, но то до последно упорстваше и биеше.. И как биеше..Това си го спомнях - момента в който не бях сигурен дали силите ще ми стигнат да дишам или щяха да бъдат погълнати от сърцебиенето ми. Изпуснах края, разпилях боклука и го запалих. Изведнъж. Промених се. И се разсеях..само за миг. Сега лежах, очевидно... не можех да се движа. Не знаех докога ще продължи това. В началото се наслаждавах. Беше спокойно, тихо и приятно. Но на мен ми се живееше. Въпреки всичко. Аз бях силен и някъде дълбоко в себе си го знаех. И исках да го покажа. Трябваше. Имах нужда да комуникирам. Не можех. Всички бяха разстроени, а аз просто исках да ги видя. И да се посмеем заедно. Щяхме ли?

Разбрах, че съм бил по-лош, отколкото си мислех. Те наистина бяха разстроени, а аз не знаех дали ще оцелея. Но поне бях сигурен в едно - исках го. Сега повече от всякога аз трябваше да докажа на себе си, че мога да продължа напред. Имах нужда да дишам, да живея и дори да обичам. Заболя ме. Бях една крачка по-близо до живота. Исках да ме боли. Струваше си. Аз имах своите мечти, желания,копнежи.. на които тъй дълго бях показал гръб... а сега се борех за тях.. Понякога си мисля, че съм свиреп мазохист. Позволявах на хората и събитията да ме мачкат и стоях.. и стоях.. и не мърдах. И дори не живеех, свит в своя уплах.. и съмнението, че ще бъда щастлив.Сякаш зависеше от някой друг. Усмихнах се. Не напразно се случваха нещата, това беше моят живот и аз си го исках и щях да си го получа. О, да... и смятах да го изживея. Това е моят шанс да го взема в ръце и да продължа напред, щастлив... Сега от коридорите събрах душите на онези, близките, които винаги щяха да бъдат там и винаги в сърцето ми. А тишината на онези другите, които тъй и не видях - зазидах някъде към края..А сърцето ми как биеше.. не знаех ще ми стигнат ли силите да дишам или ще бъдат погълнати от сърцебиене.. Косата ми развявана от вятъра, нозете ми изцапани в пясък, душата ми на прах в морето синьо.. Обичах и живях..

Никулден

Днес е Никулден. Ден на Бургас.  Ден на моряците. Ден в който ще взема сина си. Хубав ден. Нещо друго ме натъжи. Сина ми знае , че днес е Никулден и знае ,че детето от градината се казва Ники. А тати защо има имен ден? Беше забравил името ми. Не , не , не! Не съм пропускал и няма да пропусна ден, час или минута за да прекарам с него времето определено ми. Просто беше го забравил! 

У дома

Прибрах се у дома вече . Два месеца изминаха. Звъннах за да уведомя и питам за утре майка да вземе детето от градина да приспи при мен и на другия ден пак на градина. Пряка реч

-Защо не го вземеш от градина и после баща ти да го докара до вкъщи?

- Детето нали ходи на градина. -Да. - Е какъв е проблема да приспи у нас ?- Ще ти се обадя по късно като реша!

По-късно звънна и ми каза ,че вече питала детето и той се бил съгласил! Интересен начин да търсиш неодобрение за личен контакт в едно дете с баща му. 

Относно уикенда , исках да го взема , каза: - Кой ще гледа детето? Ти можеш ли да ходиш?- Не немога. Аз ще го гледам. - Аз съм майка и трябва да знам кой ще гледа детето! Той трябва да излиза да си играе навън. Очевидно нещата клоняха в друга посока. Започнаха нападки пак , че съм се сетил за сина си било късно , всички трябвало да ми играят по свирката и т.н.  Но аз не бях виждал сина си от месец. Отговор: е аз ко да напрая?  Ами искам да го видя. - Сети се! - отговори тя. 

През тези седмици в София незнаех как да получа информация за него. Пращах смс. Как е детето?- питах аз . Получавах кратъл и лаконичен отговор. -Добре. Нямах идея как да го направя. СМС- Как е детето? Ходи ли ли на детска градина? Същия кратък, лаконичен и изпълнен със съдържание отговор. -Добре. Ходи. Телефонния и номер е спрян. Къса със всичко старо , а и така или иначе трудно отговаря на позвъняванията ми. 

Не бях спрял да се интересувам от детето. Просто незнам как да получавам информация за него. 

С разговора по-горе, ми дойде в повече и я попитах как така тя не се сети да се обади поне от човечност да пита жив ли съм, ще живея ли воъбще? Мисля , че изхода беше ясен. -Щом ми държиш такъв тон, няма да видиш детето утре. Няма да говоря с теб повече. Затварям ти телефона! 

За пореден път ме ограничи да видя сина си. 

За пореден път разбрах ,че насреща ми няма човек !

След катастрофата

Днес е 55 ден. София ВМА. Докато бях в  Бургас след реанимация видях детето за половин час. От тогава минаха 32 дена. Два пъти се опитах да  разбера как е. И двата пъти отговора беше лаконичен "добре" и толкова. Всеки ден не спирам да си мисля как да получа повече информация и не намирам решение. 

Така и не се обади или не мина покрай болницата да разбере дали ще живея. Просто да мине с детето. Нищо повече. Мъчно ми е и нямам търпение да видя детето. Единствения  начин това да стане е да се прибера. 

Ден на детето

Неможах да видя детето днес. Телефона и беше изключен. На служебния не отговаряше. 

Преди 1 юни

Опитах се да говоря с нея за детето или по-конкретно за това , че ще ходят на почивка във Турция. Интересувах се за това кой оператор е организатора и къде ще бъде настаняването. Позволих и без никакви условия да излезе с него, но мисля че трябва да знам къде отиват. Вичко може да се случи. Отговора: не те интересува, имам на кого да се обадя ако нещо се случи. Навлизаш в личното ми пространство. Личното и пространсто е това което не засяга сина ми. Щом е с него значи ме засяга. В командировка е една седмица. Сина ми е спрян да ходи на градина по-незнайни причини а грижите се полагат от майка й . Пожелах аз да се грижа за него докато я няма. Отговора е ясен мисля. Детето си изгуби едно часовниче докато беше при мен.  Звъня и писа за да го върна веднага на другия ден. 

Ден на писменноста

Имам познати....много, имам и приятели. А всъщност съм сам.